Има дни в които случайно решаваш да прегледаш архивите в телефона си или на компютъра. Да разгледаш старите прашасали албуми скрити на тавана или просто да се сетиш за стари спомени.. и осъзнаваш как хората напускат живота ти един по един, а спомените остават. Животът ти предоставя толкова мног изненади. Преди три години никога нямаше да повярвам ако ми бяха казали какво ще се случи с животът ми. За по- малко от година смених обкражението си, стила си, приоритетите си и дори мечтите си.
  Докато се ровех днес в архивите на галерията си , виждах усмивките и блясъка в очите на мен и приятелките ми, които наричах сестри, а сега се подминаваме така все едно никога не сме си говорили, не сме празнували заедно победите ни и не сме се подкрепяли в паденията ни, не сме споделяли всичко случващо се в живота ни, не сме трили сълзите си една на друга. И въпреки игнорирането, поддминаването, безразличието в очите им и надменните погледи, всеки път когато се сетя за нещо весело което сме преживели все още се усмихвам и за всеки труден момент ми се насълзяват очите. Все още ми е трудно да приема, че някои хора вече не присъстват в живота ми, не се успокоявам с това, че  преживяното ме промени към по добро. Направи ме по- силна, накара ме да порасна и да осъзная, че живота ни поставя пречки, за да докажем на себе си, че можем да преминем през тях, с високо вдигната глава и усмивка.  
  В такива дни крием сълзите си зад фалшиви усмивки. Знаем, че те ни липсват, но не го казваме на глас, страхувайки се да не ни чуе някой И чакаме деня да свърши, да се събудим на на другата сътрин и да се сетим, че все още има хора които ни обичат, вярват в нас и ни подкрепят въпреки всичко.
  Всяка сутрин гледам към слънцето с надежда, че най- после съм намерила, моите си хора, с които да създавам, прекрасни, незабравими спомени, без да се притеснявам, че един ден ще се сещам за тях със сълзи на очите...